проза

Песен

 Сърцето ми е притихнала, кротка птичка, тихо сгушена под монотонния ромон на вечерният дъжд. Леко премръзнала, гладна, мокра и сама. Тя с обич подава настръхалите си пепеляви перца на ситните, водни капчици, които ги докосват с ефирни, чисти целувки и ги погалват с аромата на далечни места, събрани от безкрая, от тези неуморни, всеки път различни и непредвидими пътешественици – облаците. Птичката е красива. Птичката пее приказна нежна мелодия. Пее на себе си! Толкова е тъжно. Красива песен, вълшебна музика, акорди, които потрисат със своята почти магична виртуозност и чувственост. Пее сама на себе си…, защото е сама. Сам самичка и толкова мъничка. Микро в макрото и макро в своя микро свещен свят. Наоколо няма никой… и нищо…, което да спре и поеме този приказен, вълшебен звук,… няма и кой да го чуе! Няма кого да развълнува, няма кой да го сподели, нито кой да му се зарадва и възхити! Пее съвършено, под акомпанимента на собствената си самота и монотонния ромон на вечерният дъжд. Тихо музиката се разтила наоколо, чиста като девическа постеля, красива като самодивски блян, крехка като млада трева окъпана в сутришна роса.Прегръща всяка частица, атом, молекула, кристал, до който се докосне, нежно ги целува за сбогом, благославя ги със своето вълшебство и красота, дарява ги със своята безусловна обич и… бавно потъва в безкрая. Птичката пее за себе си на целият безмълвен свят… и на себе си. Пее, защото е птичка! Родена е да пее красиво – за красотата, с любов – за любовта, виртуозно – за хармонията и съвършенството. Родена е да ги възпява винаги… дори и в самотата си. Дори и когато целият свят е оглушал. Пее, защото е жива! Притихнала красива птичка, пееща своята красива песен, сама, тихо сгушена под монотонния ромон на вечерния дъжд, целувана само с ефирните, чисти целувки на дъждовните капчици, галена от писъка и ароматът на вятъра, носен от дълечни места от тези неуморни и винаги непредвидими пътешественици – облаците. Жива птичка! Сърцето ми е жива птичка! 

Загубени

Загубихме ли се любов?Загубени ли сме!?...? Сами ли сме  любов? Любов!? Самички? Самотни? Загубени ли сме един за друг? Загубихме ли се с теб? След като се намерихме... толкова малки в океана? Две лодки срешнали се с приливите на тихите океани на своите чувства и поели един курс към блянът бряг, на който и двамата знаехме, че не съществува пристанище за нашия флот...Една любов бе вятърът в платната ни. Поплувахме обичайки се заедно в открито море - едно почти вселенско пътеществие, но за нашата обща вселена аз не успях да създам, нито да намеря бряг...Умори ли се?Уморих ли се? Уморихме ли се? Видахме се като различни лодки, плуващи към различни пристанища..., а знаехме това!Не намерихме пристанище... удавихме ли се?Или лодката ми се разби? Ти беше топлото течение, което правеше силен вятърът на любовта в моите платна?Какво стана? Затишие, или дойде студено течение, ледена буря, която замята лодчицата ми и я потопи?Защо?За да не се разбие в брегът блян? Правилно! По – добре удавена от любов отколкото разбита...!!! Болката е там , че ти се давиш с мен..., всеки в своя тих океан, в личния си жесток , емоционален водовъртеж от чувства. Аз потъвам, викам те, плача за теб, търся те, трябваш ми, нужен ми е твоя въздух за да дишам – не помниш ли? Ти беше  порива на  вятъра в платната на нашия флот...! Аз потъвам... все по надълбоко. Тези ледени води ме изгарят с огнения си завихрен танц, врящото им налягане ми тежи, смазва ме, вледенява изгорялото ми сърце...Огнени пламъци от ледени тайфуни ме заливат и изгарят последните дихания любов от душата ми...Трябваш ми! Вдъхни ми себе си! Удавих се в огън! Замръзнах, вледенена изгорях! Загуби ли ме ти любов! Загубих се... Къде заплувахме, къде потънахме...Удавена ли съм...Какво ми е? Студено ми е, а горя!!! Удавена съм щом съм мокра... От сълзи. А те пък за какво? От къде и за кого ли плача? Къде си? Загубих се! Ти ли ме изгуби? Плача за себе си... и за теб!!! Защото и удавена и замръзнала и изгорена пак ще те обичам. 

  

Раждане

Една чиста, бистра сълза пътуваше тежко по първокласният път на лицето ми. Беше се родила в очите ми внезапно, преждевременно, без да е желана след тежката бременност на душата ми. Бликна мощна и силна и се търкулна надолу…Преглътнах я. Я ,… тя била солена!!!... Странно, а така горчеше преди да се пръкне и да се излее като свободен потоп през очите ми! Сестра и е стягащата като желязно менгеме жестока болка в гърдите, впила острите си зъби в кървящото ми тъжно сърце. Тя не иска да се ражда! Отива до гърлото ми, стяга го, души ме като бесило, аха – аха да експлоадира, да излезе и тя навън… и обратно назад в гърдите ми! Преносено бреме със силни тонове, което не желае да напусне уюта на душата ми. Има къса пъпна връв, която я държи на кратака дистанция и я връща обратно като бумеранг. Удар след удар в бесният ритъм на все по зачестяващите се контракции. Превръща сърчицето ми в кървава боксова арена. Искам за спре… Искам да родя този тежък плод и да се освободя – раждайки го да се преродя и аз! Тъгата обаче е най - свидната рожба на душата , най – милата и тази, която най – съкровено пазим, защото нейни са безкрайните, безсънни, самотни нощи, нейни сестри са бистрите, солени сълзи, от нея жестоко боли! Раждането и е агонията… 

     

 Добрината

 Колко е трудно да сме по – добри! Искаме, харесва ни, дори се виждаме такива, но не сме, не можем лесно да станем, съвсем мъничко – 1 милиметър не ни достига в тази дисциплина – висок скок към Добрината. Нещо ни дърпа надолу към земята. Притеглянето. Мощният магнит на онази скрита удобно от нас самите в най – дълбоките гънки на душичките ни дребнавост, която ни спира да надскочим себе си. Много лесно става. Задава се  Добрината усмихва ни се, кани ни със себе си на своето пътешествие в човешкия свят и точно в този момент ние блокираме. Заставаме между нея и нашия дребничък егоизъм и тшеславие, също като магарето на моста и няма мърдане..., докато не разчепкаме тайно  себе си и не си отговорим точно, на толкова личните си въпросчета:

-Какъв е смисълът?

-Какво печеля от това?

-Ще го оцени ли някой по достойнство и ще получа ли аплодисменти за това?

- Къде ми е далаверата? А Пи – ара?

- Ми що да го правя като тя Добрината е почти невидима, пък и то и резултата и май е такъв! Готина е, ама  що не е малко по- меркантилна, по – прагматична... И и и се отказваме, почти на финала. А тя Добрината продължава да си стои там накрая на моста, по който ние отново няма да минем и ни гледа смело в очите с очакване. Тя никога няма да спре да ни  кани със себе си. Ние обаче какво правим? Ами затваряме си очите и се връщаме лениво назад в нашата си битийна, не толкова, но почти добра същност, Забравяме и после пак в един щастлив, необстоятелствен  миг пак ще си представим че сме добри. И почти ще си повярваме. Жалко! Жалко за пропуснатите срещи... 

Болката

Няма по лично нещо от болката. Собственост, която никой не може да ти отнеме, нито да ти я откупи. Даже не можеш да я дариш, да отстапиш правото си на ползване. Нищо...Не можеш...Нямаш нотариален акт за нея ама си е вечно твоя! Идва от никаде. Лекичко те докосва..., почти не я усещаш, продължава бавно, упорито и все по сензитивно да обсебва цялото ти тяло докато напълно се съеши с теб. Не нежно сливане, а грубо, безогледно, алчно обладаване...Сграбчва те, разкъсва те, жадно те изпива и даже не иска да захвърли кървящите ти, раздробени парчета осквернена и поругана плът на бунището!Страстно впива зъби с цялата си жестока злоба в тях. Докрай! Рови, къса, смуче още и още – плът, кръв, кости, мускули, клетки...поглъща всеки мъничък атом от твоето изтерзано тяло със зверска похот и великанска ненаситност – лакома и алчна. Новородената болка преяла в пирът си с теб се превръща в гигантска стара и дълга агония. Спираш да вярваш, че има край това демонично изнасилване. Даже с мазохистично удоволствие и предлагаш още и още от своята плът – онези мънички, тайно скрити, съкрални за тебе частици от своето Аз, за които тя изобщо не подозира. Гледаш я със садистичен интерес как не спира да се тъпче озверяла в булимията си и накрая се пръска на хиляди парчета, превръща се в най – гнусната и отблъскваща, гнилостна и тленна картина, която може да роди умореното ти, изтерзано, замъглено, почти загубило логиката си съзнание и от някъкво друго алтернативно ниво на собственото си Аз, като страничен наблюдател всъшност осъзнаваш, че отново победителят си ти. Смело се изправяш като феникс от пепелта, гордо и показваш душата си – единственото нещо, което тя така и не успява да докопа и разкъса, триумфиращо и я презентираш, цялата от всякъде и с върховно удоволствие гледаш как тя – болката, бясна на безсилието си, агонизиращо потръпва разпиляна, изтощена и накрая, най – накрая тихо умира... победена!

 Топло

 Искам да напиша нещо топло. Навън е мрачно, студено – късна есенна вечер. Мъглата бавно пълзи, сграбчва всичко, залепва..., тежи. Навява хладни мисли, охлажда чувствата. А всички имаме нужда от топлина. От от нещо което да се превърне в огънче. Да блесне, да озари душите Ни с пъстроцветна светлина пречупила в себе си спектъра на усещанията Ни. Да вкара чувствата Ни в една по топла гама. И без да осъзнаваме, нуждаем се от него – като от хапче за сън! За да се почувстваме по – добре, по – добри, да се помирим със себе си и със света ; с вятърните мелници...Топло – като душ след тежък ден. Топло - като летен полъх в снежна буря .Топло като -  родопско одеало! За мене топлото е да те хвана за ръка и да те заведа в покоя...Да ме докосваш почти – с върхът на пръстите си! Постепено пръстите ти да изтрият и думите и мислите...И топлото да стане тихо.Топла и тиха магия – моето тяло свито до твоето, като охлювче в черупка. Топла и тиха картина – мога дълго да я гледам и да запаметявам всеки детаил, като високотехнологична камера. Мога даже да си я закача на стената, над леглого, като спомен – топъл и тих!

Навярно не мога да стопля нищо. Дори сънищата са разхладителни!

За това просто пиша – за нещо топло!

         ЗАРА

BOND – WINTER

 Дъщеря ми е снежинка. Лекичка и ефирна – почти безплътна. Изтъкана от нежност. Чиста като кристал. ТЯ блести! Отразява ясната светлина на зимното слънце и превръща неговата мека хладина в нежна топлина. Трептяща в своя вихрен танц – тъй искряща и прекрасна. Със сребриста лъскава косичка...Облечина в приказна рокля в лунен цвят, тя разперва тъничките си като иглички пръстчета на изяшните си ръчички и превръща безпътния снежен полет в безумно красив зимен танц! Красота... 

Очите ти 
...очите ти – дълбоки, зелени, горски кладенци от желание, посинели, от отражението на лилавото небе със залеза през август, чувствени, топли, греят с топлината на огъня от моята любов, влюбени, блестят с яркоста на северни звезди в полярна, тиха нощ, нежни, обичащи, в тях аз успях през сълзите да видя чистотата на бялата ти душа ...- вярвам им!!!

 

Приказка без край
Има моменти..., дълги почти безкрайни, когато ослепявам от тъмнина и безверие, спирам да усещам и започвам да вярвам, че всичко вълшебно и приказно е изчезнало! Няма го!!! Сякъш някой зъл маг, дребен слуга на дявола, почувствал се всесилен и могъщ е приложил най – черната и грозна магия, на която е способен и с един сатанински замах на жестоката си магическа пръчка е покрил тази красавица Земята с безкрайна пустош.Пустош!!! Пустош, която е превзела душите на хората, оплела е  сърцата им в нищото и ги е превърнала в празни, тихи и кухи опаковки – огромна сляпа маса от почти еднакви, без съдържание, инертни, безцветни опаковки.Празни и сами.Сами сред многото други празни и сами. Празни и зомбирани от това , че са сами.Доволни и щастливи в самотата си. Безумни монади със съзнателно вменена страст към празнотата.

Дълги, почти безкрайни моменти..., почти успявам да повярвам, че приказките вече не съществуват, че красивите магически тайнства са обезсилени и пленени, оковани и зазидани, погълнати от невидим пъклен водовъртеж и пратени на заточение в долната Земя. Няма чудеса! Не вярвам и не виждам! Моменти дълги..., почти безкрайни в които даже не виждам, че Земята е най голямата красавица.

Дълги, почти безкрайни моменти... Ставам подвластна на вярата, че ги няма, не съществуват вече чародейките, добрите красиви вълшебници, сибилите, самодивите, приказните русалки, елфите, работливите джуджета, малките добрички горски гномчета – всички приказни, магически, безкрайно добри същества, които даже само с усмивка успяват да омагьосат и превърнат света в едно вълшебно,чудесно, красиво място – хармонично, звънко, звучно, цветно, пъстро, светло, не само..., прекрасен свят.

Дълги моменти, почти безкрайни..., но все пак почти! Не са безкрайни.Свършват.Събуждам се като от тежък кошмар, сънуван дълго време...Ужасена съм..., стресирана, но вече преродена. Знам , че има край. Имал край този кошмар.Кошмар! Мисля си позитивно – било е кошмар. Дълъг, почти безкраен, но все пак просто кошмар! Не е истина, просто гаден момент с дълго чакан край. Момент, в който просто съм била захвърлена отвъд пределите на красотата и светлината, далеч от приказното, магичното, от вълшебните светли видения, тайнства и приключения...

Всъшност сега съм наясно, че те съществуват. Тук са си всичките. Всичко си има тази красавица Земята. Ами нали тя е най – важната приказна героиня...Просто като във всички приказки, така и в нашия модерен , съвременен свят си имаме добри и лоши персонажи.

Днес те просто са различни. Но си имаме от всичките. Светът е пълен с лукави, двулични принцеси, облечени в лустросана псевдокрасота, носещи бедни и алчни душици.Виждаме и могъщите властни крале, седнали тежко на трона си да управляват, заповядват, съдят и дори убиват, изтръгнали от душата си и тъжно погребали всяко топло чувство. Бляскави и провокативни, мотивирани единствено от жестоката си псевдомъдрост, оплетени зад целия си блясък от тежки драми и комплекси. Ето ги и демоните на обществото – скрити зад мила маска на добронамереност, усмихват ти се нагласени със своя псевдоморал, елегантно ти обясняват правилата на играта, вкарват те във верния път – единствения възможен, налагат ти правилната посока. Ама видиш ли на пътя кръстопът и решиш ли лекичко да смениш посоката -  ей така за разнообразие, от любопитство (ако случайно си мислиш все пак, че имаш право на собствен морал и правила) така завиват и зафучават, превръщат се в гладни хали и нали са на служба при краля, просто ей така заради заплатата или в услуга на дребнавите си еснафски душици – хайде при краля. Да видим сега: той най- често от умора( зает е с каде, каде по – важни неща ), понякога и под давление на лукавата принцеса( нали трябва да и угажда, иначе ще му се наложи да и обръща внимание), бързо но тежко отсича жестоката си присъда над теб. И ти попадаш в друго измерение, абсюлютно диаметрално противополажно на твоя живот и на твоето приказно усещане.Принуден си да се гърчиш, наказан и осъден от един модел – онази част от приказката, наречена от всяка народопсихология и митология зла или негативна.Но това е само част от легендата за съвремения живат. Така,че хайде обратно в приказката...

Добре, че все още има ( огледай се добре, защото те най – често са скрити – дори от себе си) добри рицари – спасители на честа и пазители на добродетелите, нежни прекрасни и умни принцеси, здрави смели и хитри юнаци,остроумни, красиви и весели, обикновени девойки – цял прекрасен и пъстър свят от позитивни персонажи, които съвсем добросъвестно с любов и в името на личната си вяра в смисъла на доброто и красивото, ще ти предложат своя алтернативен вариант на живот – честен, хармоничен и чудесен. Свят вълшебен, пълен с чудеса, бяла магия и съвсем простичка обикновена човешка радост. А живота, той е приказка! Една дуалистична приказка без край... Този дуализм всъшност ни е нужен. Нужен е на мен самата за критерий, който да стане импулс за един по добър и съвършен начин на живот, за да получа светла роля в кастинга за персонажи на този приказен театър – живота. Нужен е на цялото ни общество!Как искам да прегърна всичко приказно и вълшебно, цялата бяла магия,на тази красавица Земята и да го поднеса като свещен дар, да го разтворя в душите за пълноценна употреба на цялото човечество.

Аз живея в приказката на третия Милениум. Приказка с драматичен двубой на добри и лоши персонажи.Съвременен, модерен свят, който не знам дали ще оцелее в тази безумна битка. Може би най – главната героиня – тази зашеметяваща красавица Земята е създала тази дуализъм. За лично изпитание. За да има борба между доброто и злото, между красивото и грозното. За да има най – накрая окончателен, щастлив край тази борба. Вярвам в чудеса...Вярвам в победата на доброто във всяка борба.Обещала съм си да е така...Длъжна съм пред себе си. Иначе какво – превръщам се в глуха, куха и празна опоковка. Празна и сама!!!Така, че аз съм верен свой подръжник – вярвам! Вярвам и виждам. Виждам и усещам. Топло и уютно ми е в себе си. Виждам всяка приказна красота, усещам всяко бяло вълшебство и знам, че живота е магия. Живея.